Малко хумор

След поредното претърсване на нета открих нещо много интересно.
В сайта на Antonia намерих преведени лично от нея няколко неща на frumich.За съжаление не зная добре руския език и ще разчитам на преводи само от Antonia.
Ето и две от тях на които много се смях.

Разговор за природата

Великaта змия скучаеше. Искаше да си поговори с Гърмящата река, но не знаеше за какво.

— Бялата акация е разцъфнала, - каза той, решавайки, че разговор за природата е едно добро начало.

— Ама как? — ахна Гърмящата река. — Бялата акация е само на 16 есени! Малка е още.

— Пролетният дъжд я е напоил. — Змията не разбираше защо трябва да се дискутира пълнолетието при дърветата и за всеки случай продължи да говори за природата.

— Как така я е напоил? — заекна от възмущение Гърмящата река. — Пролетният дъжд е велик войн. Бялата акация не е подходяща за него.

— Пролетният дъжд е влагата, която пада от небето напролет, никакъв войн не е, - възрази Гърмящата змия.

— Влага падаща от небето е леля ми! — разсърди се Гърмящата река. — Няма да ти позволя да говориш глупости за нея. Че тя е два пъти по-стара от Пролетния дъжд!

— Не говоря за твоята леля, скуо! — започна да се ядосва Великата змия. — Говоря за дъжда. Обикновеният дъжд!

— Ааа, Обикновеният дъжд е съвсем друга история. Вярно, че навремето живееше с леля, но това беше толкова отдавна…

— Велики Маниту! — въздъхна Великата змия. — Защо в моя вигвам седи такава глупачка? Дъждът си е дъжд. Природно явление. Влага, падаща от небето. Превръщаща земята в кал, в която джапат бизоните!

— Не те разбирам, вожде. Честна дума, опитвам се, но не разбирам. Защо ми изброяваш тези хора? Влага е леля ми. Пролетният дъжд е войн. Обикновеният дъжд живя навремето с леля, а Природно явление е шаманът на команчите. Кал, в която джапат бизоните пък е жената на Великия бизон. Всички тези хора нямат нищо общо помежду си. Какво само ги споменаваш?

— Ела тук, скуо! — Великата змия хвана Гърмящата река за ръката и я завлече до края на поляната. — Виждаш ли това дърво? Виждаш ли го?! Това е бяла акация!

— Въобще не прилича на нея. Бялата акация е ниска и трътлеста една такава. А това дърво е стройно и красиво! Прилича повече на Бързоногата лисица.

— По дяволите! А аз, глупакът му с глупак, исках вместо за природата да поговорим как миналата неделя по време на лова убих лисица… — въздъхна Змията. — Благодаря ти, Маниту!

— Ти си убил Лисицата?!? — пребледня Гърмящата река.

— Не!!! Аз убих бизон. Не-не! Не съм убил Великия бизон! Спри се! Знаеш ли за заека? — реши да поуточни Змията преди да продължи разговора.

— Бързоногият заек, Раненият заек, Заекващият заек или Плодовитият заек? — делово попита жена му.

— Фак! — изруга на непознат език Великата змия. — Въобще не съм ходил на лов. Как бих могъл въобще да убия нещо?

— Ми добре, — успокои се жена му. — А аз исках да те питам, Велика змийо… Нали скоро ще си имаме детенце… Надявам се да е син, който да стане велик войн и вожд. И да го наречем…

— Иларион! — отсече Великата змия. — Ще го кръстим Иларион! Иларион Великозмийски! Казах, скуо! Хау!



Момиченцето и маниакът

Финансова трагедия без нито един акт

— Момиченце, искаш ли бонбонче? — попита маниакът едно момиченце.

— Искам, разбира се! — каза момиченцето. — Ама няма да взема. Защото мама ми е казала да не взимам бонбони от непознати чичковци. Но ако се запознаете с мен — тогава ще взема.

— Маниак — представи се маниакът.

— Момиченце — направи реверанс момиченцето. — Много ми е приятно. Дайте сега бонбона.

— Ето! — Маниакът протегна шепата си, пълна с разноцветни бонбончета.

— Хммм — презрително въздъхна момиченцето. — Обикновени бонбонки. Вие, чичко Маниак, да не сте бедняк някакъв, съвсем безнадежден един такъв…

— Аз съм много богат. Много-много богат. Искаш ли да дойдеш с мен и да видиш моето богатство? — изкусително прошепна маниакът.

— Как пък не. Кой човек с подобни евтини бонбони в джоба би могъл да е богат? Китайската Барби? Или все пак наистина имате много пари?

— Много. Даже твърде много пари. Да вървим да ти покажа, пълен куфар имам! — оскърби се маниакът.

— В рубли навярно? — изехидничи момиченцето. — А с какво купихте бонбоните? Нима цял нов куфар с пари разопаковахте за едни бонбонки? Я вървете да разказвате другиму за своето богатство. Всъщност, защо не ми покажете колко пари имате в джоба си?

— Ами не нося със себе си пари в момента… — измънка маниакът. — Те са у дома, всичките ми пари. И на дебитна карта имам. Искаш ли да ти покажа картата ми?

— А тя каква е, Диалог-Оптим ли? — попита момиченцето.

— Не помня. Сега ще видя — маниакът извади картата си и с ужас прочете “Диалог-Оптим”…

— Така си и знаех. Хич не ме изненадва. Бонбонките сигурно са ви от банката — раздавали са ги безплатно на загубеняците, които са си оставили при тях парите.

— Ама аз от магазина…

— Да се лъже е много грозно, чичко Маниак. Не носите в себе си пари в брой, а срещу дебитна карта Диалог-Оптим никой нищо няма да ви продаде.

— Че защо? — полюбопитства маниакът.

— Защото още вчера Арбитражният съд на Русия обяви банкрута на банка Диалог-Оптим! — тържествено обяви дума по дума момиченцето. — Татко ми разказа.

— Как? Ама аз там… всичко е там… Какво да правя сега? Как така? — краката на маниака се подкосиха. Изведнъж му стана трудно да диша, пред очите му притъмня.

— Ще ми дадете ли бонбон? — учтиво попита момиченцето.